Беклемето, хижа Козя стена, хижа Ехо, връх Юмрука

Един пълноценен уикенд с приятен преход в Централен балкан включващ вкусни малини и боровинки (солидна причина за непредвидени, допълнителни почивки), красиви и също така редки старопланински еделвайси. Малко дъжд и много положителни емоции. Хубава хижа и друга, не чак толкова хубава хижа.

Началната ни точка бе местността Беклемето, намираща се на превала на най-високият планински преход в България - Троян - Кърнаре. Известен още с 35 метровата Арка на свободата. На запад от масивната бетонна структура ще забележиш обособен паркинг (началната точка на приключението), който е доста оживен през топлите сезони и дори има дървени сергии с всевъзможни домашно приготвени вкусотии (мед, конфитюр, ракия и други).
Имахме едно единствено притеснение преди да започнем прехода - дали да оставим колата на този паркинг или на 40 минути пеша в посока Троян пред хотел Сима. Колебанието се дължеше на истории из интернет, че вечер лоши хора извършват золуми върху превозните средства оставени на Беклемето. Направих си проучване с цел да разбера до каква степен е достоверна тази информация и резултата беше такъв, че в крайна сметка решихме да паркираме там и да си спестим допълнително ходене. На следващия ден колата ни беше непокътната. Споменавам това за да си прецениш сам - може би все пак има известен риск за да има такива истории..

Голяма дървена табела с надпис "Национален парк Централен балкан" те приветства и подканва да започнеш прехода. Всъщност пътеката е цял път в първите няколко стотин метра. Следва участък с голяма концентрация на едър рогат добитък и овчарски кучета (по-внимателно покрай тях - леко темпераментни са). Продължителността на този участък е около час с нормално темпо (дори една идея под нормално с оглед на всичките ни спирки за снимки и почивки). Вариантите са или да се тръгне по зимната маркировка с колчета директно през възвишенията или същите да се подсекат от северната страна.
След около час ще се озовеш до първата контролна точка - паметника на летците - издигнат в чест на български пилоти, загинали при изпълнение на служебен дълг. От тук вариантите ти са отново два - заобикаляща, подсичаща пътека (не я изпробвах) и маршрут право нагоре след мемориала към траверса Козя стена. Втория е обозначен със стряскащи табели за опасен участък. Със сигурност не е безопасен, но със здрав разум, малко внимание и без излишни геройски изпълнения не е и опасен. За сметка на това гледките, откриващи се от ръба са като от картички. Тази част от прехода е обезопасена и с метално въже, което можеш да използваш при прехвърлянето от камък на камък по ръба. Преминаването на цялата стена ни отне също около час. Двете упоменати пътеки се сливат отново на следващата контролна точка - езерото Червената локва, което си е буквално локвичка.
По предварителни данни ни оставаше по-малко от час (и така си беше) до първата хижа по маршрута, където предвиждахме почивка, включваща топла супа - хижа Козя стена. Добър знак, че все още си на правилната пътека е голям паметник на планинар в седловина и кръстопът с посока хижа Хайдушка песен.

Хижа Козя стена остана в сърцето ми - топлото посрещане на хижарите, видимо изпълняващи задълженията си с любов и желание, чистотата на помещенията и вкусната храна бяха част от причините за това. Не преувеличавам и твърдя, че тук опитах най-вкусната бисквитена торта в живота си с няколко вида домашни конфитюри!
А и да се похваля - по стените на коридорите в постройката има изложени фотографии на финалистите (в това число и аз) от конкурса "Приятелство в планината", организиран от Младежки клуб по пешеходен и вело туризъм - София.

Нарамихме раниците и продължихме - очакваха ни още около 3 часа преход. Те станаха над 4 след като се озовахме в няколко малинови и боровинкови полета, но това са рисковете - нямаше просто как да ги подминем безразлично (:
Малко след хижата пътеките отново се разделят - билна и подсичаща. Този път избрахме подсичащата - а другата отново беше маркирана с гръмки табели като опасна. Не мисля, че нашия избор беше много по-безпоасен с оглед преминаването на няколко скални сипея за които си трябваше повишено внимание. Така и не пробвахме другия вариант - все си мисля, че едва ли е бил толкова страшен с оглед на скалния траверс, преминат по-рано.
Малко след събирането на пътеките можеш да почнеш да се оглеждаш за плодовите храсти споменати малко по-рано (:

Редно е да спомена, че в тази част на Стара планина живеят и мечки. По принцип в гористите райони е хубаво да си малко по-шумен - те ще гледат да избегнат контакт с теб ако те чуят (по принцип). Ние нямахме щастието да срещнем представител на този животински вид, но явно минахме по пътеката на екземпляр, консумирал доста горски плодове (:
Пътеката до последната ни дестинация за деня е достатъчно ясна от тук. Ако все пак се поколебаеш някъде - следвай бяло-червено-бялата маркировка - нашата дестинация е част от европейския туристически маршрут Е3.

Хижа Ехо - бях леко резервиран и очакванията за престоя ми тук не бяха много големи.
Едва запазихме 6 места с над месец предизвестие за втората половина на август - разбирам разгара на сезона - многобройни групи по маршрута Ком-Емине нощуват тук.. Все пак се почудих, когато в хижата се оказа, че нощуваха още 5-6 човека освен нас (може би предварително се презастраховат, знам ли..). Нощувката е 13 лева на човек.
Бяхме предварително предупредени, че хижата предлага единствено супа - няма хляб, няма баня. Това не е проблем.
Последните няколко години в интернет преобладават негативни коментари към стопаните на това място. Не исках да си правя заключения предварително, но сякаш за да затвърдят всеобщото мнение хижарите не бяха много мили и отзивчиви на въпроси. Като дипломиран инженер от Русенски университет "Ангел Кънчев", стопанин на хижа Ехо очаквах една идея по-топло отношение, но никой не ми е длъжен на този свят, а и кой знае колко проблеми имат хората, поддържащи това място.

Следобеда го прекарахме на пейките пред хижата, любувайки се на гледката към връх Вежен и връх Юмрука, който си бяхме оставили за разсънване на следващия ден.
Изкачването на Юмрука не отнема повече от половин час. В подножието му те очаква фотогеничния параклис Света Троица. И тук пътеката е подсигурена със стоманено въже, а на върха те очаква метална кутия със складирана тетрадка. Можеш да оставиш послание на хората след теб или просто да се отбележиш.
Панорамната гледка от тук в първите часове на деня е просто невероятна. Вижда се началната ни точка - Беклемето и дори връх Ботев в далечината.

На връщане успяхме да намерим и така редките старопланински еделвайси и да им се порадваме. Толкова нежно произведение на природата!
Не съм обикалял много из Стара планина, но този преход преобърна възгледите ми за нея. Скоро пак ще се върна.